З поезій Дори Габе

by Diana

Переклала Вікторія Слінявчук
Джерело:
Съвременна българска поезия. – Велико Търново: Слово, 2000, ISBN: 954 439 667-5

Чекай-но, сонце!
Чекай-но, сонце,
я ще не готова
зустріти ніч –
мій день ще не скінчився!
Іще я не приборкала сумління,
щоб дати тобі право на спочинок.
Я тільки-но навчилась розмовляти
з дере́вцями та слухати каміння
і ще я не наповнила свій день
цією мудрістю,
а ти велиш лягати
і вирушаєш плавно, урочисто,
із за́гравами на вершинах Ві́тоші,
із сільцями оновленими барвами зорі,
з ілюзіями про майбутній день!

Чекай-но, сонце, прошу більше часу,
щоб зрозуміти, як можливо спати
в тривожному розбурханому світі,
коли моє безсоння – це сумління,
а совість – це є день?

Чекай-но, сонце!

Почакай, слънце!
Почакай, слънце,
аз не съм готова
за следващата нощ –
денят ми не е свършен още!
Не се преборих с съвестта си, –
за да ти давам право на почивка.
Току-що се научих да говоря
със камъните и дърветата
и още не запълних своя ден
със мъдростта им,
а ти ме караш да си лягам
и си отиваш тъй спокойно
и тържествено
с огреяните върхове на Витоша,
със подновените от багрите на залеза селца,
с илюзии за утрешния ден!

Почакай, дай ми време
да разбера как може да се спи
във тоя разтревожен свят,
когато е безсънието съвест,
а съвестта е ден?

Почакай, слънце!

Присвячення
Світлій пам’яті Бояна Пенева

Мене навчив ти розуміти
гармонію неви́димих співзвуч
тонів і рим
і твоя думка вплетена між ними.
У трепоті твоїх уважних рук
угадувались ритми почуттів
і в погляді очей твоїх жили
печаль адажіо
і я́сна радість скерцо.
Хоч я тебе не бачу,
хоча ти обернувся
плющем, що обвиває
гранітний пам’ятник,
я вловлюю тебе
в хоралі ніченьки
і в переспі́вах дня.
Світ повен музикою.
Світ тобою повен.

Посвещение
На светлата памет на Боян Пенев

Ти ме научи да разбирам
невидимото съчетание
на тоновете
и вплетената твоя мисъл в тях.
Във трепета на твоята ръка
усещах ритъма на чувствата,
във твоя поглед изживях
тъгата на адажиото
и радостта на скерцото.
Макар да не те виждам,
макар да си превърнат
в бръшлян, обвил гранита
на своя паметник,
аз те долавям
в хорала на нощта,
в мелодиите на деня.

Светът е пълен с музика.
Светът е пълен с теб.

Мовчання
Не пам’ятаю твоїх слів –
лише твоє мовчання пам’ятаю
і ту кімнату, що заповнена була
думками нашими.
Не пам’ятаю твого взору –
зникають риси
з пам’яті моєї,
та пам’ятаю,
як ти тут сидів,
в широкім кріслі,
і високе небо,
і хмарку, що плила…
Спитав ти перший
а вікно було позаду,
виднілися Балканських гір хребти:
– Чому мовчиш? –
Відповіла я:
– Не мовчу я! –
І глянув ти, і посміхнувся,
від стекол за́грава відбилась,
і промінь наші лиця освітив.
Мовчання!
Переповнене мовчання,
любовне, і довірливе, і ніжне!
Якби ми все життя мовчали так
одне до одного,
то жодне слово не посміло б
нас розділити…

Мълчание
Не помня думите ти –
помня твоето мълчание
и стаята, запълнена
със наши мисли.
Не помня образа ти –
губят се чертите
в паметта ми,
но помня как усещах,
че си тук,
в широкото кресло,
зад теб прозореца,
веригата на Стара планина,
високото небе
и облаче, което плува…
Ти пръв попита:
– Що мълчиш?
Отвърнах ти:
– Аз не мълча!
Погледна ме, усмихна се
и заревото от стъклата
обля лицата ни със светлина!
Мълчание.
Препълнено мълчание
с любов и нежност и доверие!
Да бяхме цял живот един до друг
мълчали заедно,
не биха думите посмяли
да ни разделят…

Відчуття
Всіма своїми порами ловлю
легке тремтіння видимих речей
і таємничі брижі у повітрі,
насиченому магнетизмом.

І чує плоть моя жива
як швидко б’ється серце часу у бруньках,
що навесні готові вже розкритись,
і завбачаю наперед зачаття плоду
в закоханих птахів,
коли здіймає поклик соловейка
любовну пристрасть молоду.

Мільйоном щупальців тонких
торкають мої очі білий світ
і спрагло всотують його.
Мої думки непосидючі
занурюються в душі до людей,
несуть мій власний світ: він – немовля
та породілля водноча́с.


Сетива
Със всяка своя пора аз долавям
трептенето на видими неща
и тайното вълнение на въздуха,
наситен със магнитни сили.

Със цялата си жива плът
усещам пулса, изпреварил времето
на пъпките, готови да разцъфнат,
и виждам ранното зачатие на плод
във влюбените птици,
когато призива на славея пробужда
копнежите на младостта.

Със милиони пипалца
очите ми докосват тоя свят
и го поглъщат с жажда,
а мисълта ми неспокойна
навлиза във човешките души,
пренася моя свят във тях –
новорожден и раждащ…

Загадка
Ти загадкою залишивсь для мене
з усмі́шкою в куточках твоїх уст,
з лукавинкою тою, що світилась
у погляді,
коли уходив ти.

А я стою нестямна і застигла,
розгублена,
відчужена від світу,
ні рук, ні вуст не маючи
і знаю,
що я іще не встигла
народитись…

Загадка
И само ти си ми загадка
с усмивката във ъгъла на устните,
с лукавата оная светлинка
във погледа,
с които си отиде.

Стоя недоумяваща,
зашеметена,
опразнена от свят,
без устни, без ръце
и зная:
аз никога не съм била
родена…


Замріяність
Відколи народилася на світ,
всім поколінням
я ровесницею стала.
Ловила я повітря двох епох
і довгими такими були дні
та ро́ки,
що вже здається,
ніби стала я безсмертна…

А час, що перетворюється в вічність,
і простір, що стає безкраїм світом,
несуть мене,
і я пливу, пливу,
щаслива, що не знаю до яких
далеких берегів
мене приб’є!

Занесеност
Откакто се родих,
на всички поколения
връстница станах.
На две епохи въздуха ловях
и толкоз дълги бяха дните
и годините,
че ми се струва
да съм станала безсмъртна…

А времето,
превърнато във вечност,
пространството – в безкраен свят,
ме носят и аз плувам,
щастлива, че не зная
към кой бряг
ще ме изведат!


Антена
В життя моє нечутно, непомітно
проникнув дехто,
пройшов крізь мої очі,
засів в моєму серці
і дихає моєю кров’ю.

Добро чи зло він творить,
невідомо,
бо ще ніколи він не відпускав
руки моєї.

Але тому я так лякаюсь
від кожного рукостискання,
від несподіваного дотику руки,
від поглядів невмисних.

А може, моє щастя непрожите
з моїм нездійсненим коханням разом
не пробачають,
і мене тепер женуть,
і все дзвенять в мені, немов в антені?!

Антена
В живота ми незабелязано
се вмъкна някой,
премина през очите ми,
заседна в моето сърце
и диша чрез кръвта ми.

Добро ли, зло ли стори,
той не знае,
защото се не спря
да задържи ръката ми.
Но оттогава аз се плаша
от всяко ръкостискане,
от всяко неочаквано докосване,
от случаен поглед.

Може би неизживяното ми щастие,
пропусната ми любов
не ми прощават?
Те може би ме гонят
и в мен звънят като в антена?!


Непримиренна
Великий Всесвіте,
як ти мене лякаєш,
коли розтягуєш мою свідомість
незмірністю своєю!

Земля в тобі – дрібнесенька крупинка,
а в тій крупинці – все моє кохання
і вся ненависть,
й сила – та не можу
знайти мірило
до твоєї широчіні.

Ти дав мені:
жагу до величі твоєї,
і розум, щоби в тебе проникати,
і потяг до знання,
та дні біжать, і зникнути я мушу
і повернути все!

Я споглядаю За́хід
і Світанок,
твою безмежну вічність поглинаю,
й чекаю на кінець
непримиренна…


Непримирима
Плашиш ме,
велико Мироздание,
като разпъваш мисълта ми
до своята неизмеримост!
Земята ни е точица във тебе,
а в тая точица е мойта обич
и моята омраза,
и силата ми, а не мога
да ги разтегля
до размерите ти.

Ти ми даде:
копнеж към своето величие
и разум да проникна в тебе,
и жажда да те опозная,
а идва ден и трябва да изчезна
и да ти върна всичко!

Гледам Изгрева,
гледам Залеза
поглъщам Вечността ти
и чакам своя край
непримирима…